Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (онлайн книги бесплатно полные .TXT) 📗
— Не си ли чувал за опасностите, които те очакват по пътя? — настояваше търговецът. — Преди да достигнеш бреговете на Нил, ще бъдеш принуден да заплатиш такъв откуп, че печалбата ти ще остане нищожна.
— И кой ще е този, който ще ми вземе откуп? — искаше да знае моят приятел. — Аз плащам само онова, което дължа.
— Но не мислиш за онези, които дебнат покрай пътя — предупреди го мъжът. — Дори ако им дадеш толкова, колкото ти поискат, не можеш да си сигурен, че няма да те нападнат. Особено като видят каква съблазнителна стока водиш със себе си. Толкова са се охранили лешоядите с труповете на твърдоглави търговци, че вече им е трудно да се вдигнат във въздуха. Така че най-добре ще е за теб да ми продадеш стоката си тук, на добра цена…
— Аз си имам своите пазачи — посочи Танус към Кратас и малкия отряд, — които ще се разправят с всеки разбойник, изпречил се на пътя ни.
Хората, които наблюдаваха отстрани пазарлъка, се засмяха на наивните твърдения на „чужденеца“. Търговецът вдигна рамене.
— Много добре, храбрецо. Следващия път, като имам път из пустинята, все ще видя някъде скелета ти. Ще го позная по червеникавата ти брада.
Както ми беше обещал, Тиамат ни беше приготвил четиридесет магарета. Двадесет от тях натоварихме с мехове с вода, а другите щяха да носят останалия товар, който свалихме от лодката.
Гледах да не се задържаме много на пристанището, където имаше твърде любопитни хора. Само някоя от робините да издадеше с нещо истинския си пол и планът ни пропадаше. Разблъсквайки зяпачите, Кратас и останалите от пазачите си запробиваха път из улиците, като в същото време внимаваха да не би някое от „момичетата“ да си вдигне булото или пък да изръмжи с дебелия си глас на нахалните минувачи. И така, докато напуснем града.
Първата нощ щяхме да прекараме близо до Сафага. Надявах се Свраките да не ни нападнат преди първия проход, но можех да съм сигурен, че съгледвачите им са наоколо и ни дебнат. Затова постоянно повтарях на войниците нито за миг да не забравят ролите си. Не биваше по никакъв повод да откриват лицата си или да се разсъбличат и което беше може би най-важното, щом облекчаваха естествените си нужди, задължително трябваше да приклякат като жените.
Едва когато се стъмни, Танус заповяда да бъдат разтоварени магаретата и всяка от „робините“ да получи оръжието си. Всеки щеше да спи с лъка и меча си.
Приятелят ми постави около лагера двойно повече постове от обикновено. След като ги обиколихме и се уверихме, че всички са нащрек, двамата с него се измъкнахме и се върнахме в Сафага. Преведох приятеля си из пустите улички и отново потропах на вратата на Тиамат. Търговецът знаеше за посещението ни и ни посрещна с топла гозба. Личеше, че е очаквал с вълнение срещата си с Танус.
— Славата ти се носи навсякъде, господарю Хараб — поздрави го той. — Навремето познавах баща ти. Беше голям човек. Чух разни слухове, че преди няколко дни са те намерили умрял в пустинята. Но въпреки че в този момент тялото ти трябва да е при балсаматорите, можеш да се чувстваш добре дошъл в скромния ми дом.
Докато се наслаждавахме на вкусната вечеря, която ни бяха приготвили, Танус надълго и нашироко разпитваше домакина ни за Свраките, а той отговаряше прямо и откровено на въпросите му.
Най-накрая младият мъж погледна към мен и аз му кимнах. Тогава той се обърна към Тиамат и му обясни:
— Ти се показа като истински приятел, а ние не бяхме съвсем честни с теб. Няма как, налагаше се, защото никой не трябва да разбере каква е същинската цел на нашето начинание. Но сега ще ти кажа само на теб, че сме дошли да смажем Свраките и да предадем главатарите им на царския гняв и справедливост.
Домакинът ни се усмихна и приглади брадата си.
— Това не ме изненадва, защото чух за повелята, която си получил от фараона по време на празненствата на Озирис. Това и интересът ти към тези кръвожадни разбойници беше достатъчно, за да предположа какви са истинските ти намерения. Единственото, което мога да ти кажа, е, че ще извърша жертвоприношение за успеха начинанието ти.
— Но за да успеем, се нуждаем от твоята помощ — каза му Танус.
— Само кажи от какво имаш нужда.
— Мислиш ли, че Свраките са разбрали за идването ни?
— И още как. Цяла Сафага говори само за вас. Този сезон това е най-скъпата стока, разтоварена в пристанището ни. Осемдесет красиви робини, всяка от които ще струва в Карнак поне хиляда златни пръстена — засмя се той на шегата си. — Можете да сте сигурни, че Свраките вече са научили за вас. Видях поне трима от съгледвачите им сред тълпата на пристанището. Още преди първия проход ще ви пресрещнат, за да ви поискат откуп.
Когато станахме да си вървим, той ни изпрати до вратата.
— Нека боговете ви закрилят. Не само фараонът, но и всяко живо същество в царството ще ви е задължено до смърт, ако стъпчете тази сган, заплашваща да унищожи самата ни цивилизация и да ни превърне отново във варвари.
Когато на другата сутрин потеглихме, още не се беше развиделило и повяваше хлад. Начело на кервана вървеше Танус с Ланата през рамо, а аз, с цялата си женска красота и грация, го следвах само на няколко крачки.
Магаретата зад нас вървяха едно след друго и по средата на пътеката. От двете страни на животните се движеха „робините“. Оръжията им бяха скрити в торбите върху самарите и на всеки от войниците му беше нужно едно-единствено движение, за да се пресегне и хване дръжката на меча си.
Кратас беше разделил въоръжените пазачи на три групички по шестима души, начело на които стояха Астес, Ремрем и той самият. Астес и Ремрем имаха славата на опитни бойци и на няколко пъти им беше предлагано да ги повишат и всеки от тях да поеме командването на отделен отряд. Но и двамата бяха отказвали, за да останат при Танус. Смятам, че това е най-красноречивото доказателство за безграничната преданост на войниците към него. Не можех да не помисля отново какъв фараон би излязло от моя приятел.
Погледнати отстрани, пазачите сякаш бяха забравили всякаква предпазливост. Бавно вървяха покрай кервана и единствената им грижа като че ли бе някоя от робините да не избяга. Всъщност това беше за пред съгледвачите на Свраките. Офицерите зорко следяха някоя от робините да не закрачи с маршова стъпка или пък предвидливо им подвикваха, преди друга да запее на глас войнишка песен.
— Ей там, Кернит! — викаше Ремрем на един от войниците си. — Какви са тия грамадни крачки, дето ги правиш? Що не вземеш малко да си врътнеш задничето, че да им потекат лигите на ония там, зад скалите!
— Само ми дай някоя целувчица, капитане — отвърна му Кернит, — и всичко ще направя за теб.
Ставаше все по-горещо и пред очите ни скалите около нас започваха да танцуват. По някое време Танус ми подвикна:
— Скоро ще направим първата си почивка. По канче вода за всеки и…
— Мили мъжо — прекъснах го аз, — ето ти ги и приятелчетата. Погледни напред!
Танус се обърна и инстинктивно посегна към лъка.
— И какви са ми красавци, а?
Колоната ни тъкмо започваше да изкачва първите възвишения, предхождащи голямото плато. От двете ни страни се издигаха стръмни скали, когато насреща се показаха трима души. Водачът им беше едър мъж, с когото никой не би искал да се срещне по тъмно. Като всички пътници из пустинята и той беше облечен в дълга вълнена роба, но на главата си не носеше нищо. Беше мургав и по лицето му имаше белези от едра шарка. Останал бе с едно око, а носът му беше крив като клюн на лешояд.
— Познавам едноокия — подшушнах на Танус, така че никой друг да не ме чуе. — Казва се Шуфти. Сред всички главатари на Свраките на този му се носи най-зловещата слава. По-добре да си имаш работа с някой лъв, отколкото с него.
Приятелят ми не ми отговори, а вдигна високо дясната си ръка, за да покаже, че не държи оръжие, и бодро се провикна към разбойниците:
— Нека дните ти ухаят на жасмин, любезни пътнико, а любящата ти съпруга да те чака на прага, когато най-после се завърнеш у дома.
