Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (онлайн книги бесплатно полные .TXT) 📗
— Нека меховете ти останат пълни с вода, а хладният бриз да гали лицето ти, докато прекосяваш Пясъците на жаждата — отвърна на поздрава му Шуфти и на лицето му се появи усмивка, от която би се уплашил дори леопард.
— Много си мил, благородни господарю — благодари му за учтивостта Танус. — Бих желал да ти докажа своята щедрост и гостоприемство, но моля да ми простиш, че ми е невъзможно. Чака ни дълъг път и не трябва да се спираме.
— И все пак ще ми отделиш малко от времето си, любезни асириецо — рече разбойникът и заслиза по пътеката към нас. — Имам да ти дам нещо, без което пътуването ти до Нил може да се окаже твърде опасно — и извади от пазвата си малък предмет.
— А, някакъв амулет! — възкликна младият мъж. — Нима ти си магьосник? Какво е това, което искаш да ми дадеш?
— Перо — усмихваше се Шуфти. — Перо от сврака.
Танус също се усмихна, сякаш онзи отсреща си правеше шегички.
— Ами добре тогава, дай ми това перо и повече няма да те бавя.
— Дар за дар. И ти трябва да ми дадеш нещо в замяна. Дай ми двадесет от робините си. А когато се върнеш от Египет, ще се срещнем отново и ще ми дадеш половината от спечеленото от останалите шестдесет.
— И всичко това за някакво си перце? — изсмя му се Танус. — Май не ми предлагаш много разумна сделка.
— Но това не е обикновено перо, а перо от сврака. Или идваш толкова отдалеч, че не знаеш нищо за тази птица?
— Нека видя това магическо перо — протегна ръка моят приятел и се приближи към него. Кратас, Ремрем и Астес също се присъединиха към тях, сякаш и на тях им беше интересно да разгледат перото.
Но вместо да вземе подаръка си, Танус стисна Шуфти за китката и изви ръката му зад гърба. Изненадан от неочакваното нападение, той извика и се свлече в краката му. В същото време Кратас и останалите се втурнаха напред и само след миг бяха обезвредили другите двама разбойници, които така и не разбраха какво става. Оръжията им бяха избити от ръцете и двамата бяха довлечени насила пред Танус.
— И така, птиченцата ми, мислите си, че ще уплашите мен, Каарик-асириеца, с дрънканиците си, така ли? Ами да, продавачо на птичи пера, разбира се, че съм чувал за Свраките. Чувал съм, че представляват цяло ято малки, но много гласовити бъзливки, от които не се плашат дори врабчетата.
Той изви още повече ръката му и разбойникът се развика от болка и се просна по лице в праха.
— Аз съм чувал за Свраките, ала дали те са чували за Каарик-ужасния?
Танус направи знак на Кратас и с помощта на останалите съблякоха тримата чисто голи, след което ги разпънаха върху земята.
— Иска ми се да ми запомните името и следващия път, като го чуете, бързо да отлетите като добри свракички. — Отново кимна на Кратас, който заплашително заогъва камшика между пръстите си. Камшикът беше досущ като този на Расфер — направен от хипопотамска кожа. Танус протегна ръка към него. Кратас неохотно му го подаде.
— Не гледай толкова тъжно, господарю — успокои го Танус. — И ти ще имаш възможност да си поиграеш. Но Каарик-асириецът е свикнал във всичко да е пръв.
Той размаха камшика високо над главата си, така че да засвисти във въздуха, а в това време Шуфти, който се свиваше от страх в краката му, обърна глава и злобно изсъска:
— Ти си луд, асирийско говедо такова! Толкова ли не разбираш, че пред себе си имаш един от главатарите на Свраките? Да не си посмял да ме удариш…
Гърбът и задникът му бяха покрити с белези от шарка. Танус вдигна камшика и с все сила го стовари върху голия разбойник. Върху гърба му остана белег, дебел колкото пръста ми. От болката Шуфти се сгърчи и с големи усилия се сдържа да не извика. Танус отново вдигна камшика и отбеляза нова черта върху гърба на злосторника. Този път, колкото и да се мъчеше, той изрева като ранен бик. Без да обръща внимание на виковете му, младежът продължи да нанася удар след удар, сякаш тъчеше гоблен върху кожата на нещастника.
Когато най-сетне свърши, жертвата му беше покрита от глава до пети с болезнени рани. Нито веднъж не беше ударил два пъти на едно и също място. Кожата не беше разкъсана никъде. Шуфти отдавна беше престанал да крещи и да се гърчи. Лежеше неподвижен в праха и само хриптенето, което издаваше, показваше, ме не е умрял. Когато Ремрем и Кратас го пуснаха и се изправиха, той дори не помръдна.
Танус подхвърли камшика на Кратас:
— Следващият е твой, господарю. Да видим ти какво ще изрисуваш върху гърба му.
Ударите на Кратас можеха да уплашат всекиго със силата си, но им липсваше точността и финеса на Танусовите. Скоро гърбът на разбойника се покри целият в кръв, сякаш някой беше излял върху него мях с вино.
Най-накрая Кратас реши, ме си е свършил работата, и поизпотен от усилието, предаде камшика на Астес, посочвайки му последния от Свраките.
— Хайде сега ти да го научиш на обноски този хубостник.
Астес пипаше по-несръчно и от Кратас. Той направо свали кожата на разбойника, който накрая кървеше като одран вол в кланицата.
Танус даде знак на кервана да продължи по пътя си през прохода. Само ние двамата останахме в очакване един от тримата мъже да покаже признаци на живот.
Най-сетне Шуфти се размърда и надигна глава. Танус любезно се обърна към него, сякаш двамата едва сега се срещаха на пътя:
— Е, приятелю, няма как, трябва да се разделим. Запомни лицето ми и стъпвай внимателно, когато го видиш повторно.
После вдигна падналото перо от земята и го забоде в наниза около главата си.
— Благодаря ти за подаръка. Нека прекараш всичките си нощи в нежните прегръдки на красиви жени.
Докосна с ръка гърдите и устните си по начина, по който асирийците се сбогуват, и пое нагоре по пътя. Аз го последвах и скоро двамата настигнахме кервана.
Преди да се скрием зад баира, се обърнах назад. Разбойниците се бяха изправили и си помагаха един на друг да се задържат на краката си. Дори от толкова далеч можах да различа лицето на Шуфти. Беше самото въплъщение на омразата.
— Е, така поне ще сме сигурни, че само да излезем от прохода и ще си имаме работа с всички Свраки, които могат да се срещнат от брега на морето до Нил — подметнах на Кратас и хората му, а те сякаш само това чакаха, за да се отдадат на невъздържаната си радост. Като че ли им обещавах цял кораб, пълен с бира и красиви момичета.
Когато се изкачихме на една височина, се обърнахме да погледнем синьото море. Сбогувахме се отдалеч с прохладните му води и поехме сред безкрайната шир от пясък и камънак, която ни делеше от долината на Нил.
Колкото повече напредвахме, толкова по-горещо ни ставаше. Жегата се превръщаше в скрит враг, който се опитваше да ни покоен със смъртоносните си удари. Въздухът бе толкова тежък и горещ, че едва дишахме. Като огромна пиявица изсмукваше влагата от телата ни, изсушаваше кожата ни и устните ни се напукваха като презрели смокини. Като излезли от някаква адска пещ, камъните жестоко пареха под краката ни и дори кожените подметки на сандалите ни не можеха да ни спасят. През най-горещите часове на деня беше невъзможно да се върви по-нататък. Разпъвахме палатки и се криехме в сянката им.
Изчаквахме слънцето да се сниши над хоризонта и продължавахме. От всички страни ни обграждаха всевъзможни опасности, които с времето започнаха да плашат дори и храбрите Сини крокодили. Като ранена пепелянка керванът ни бавно-бавно се нижеше между черните скали и пясъчните дюни, следвайки стъпките на безбройните пътешественици и търговци преди нас.
Когато паднеше нощта, под блясъка на звездите пустинята се обливаше в сребърна светлина. Виждаше се ясно като през деня и от мястото си начело на колоната спокойно различавах едрата фигура на Кратас на края, въпреки че ни деляха повече от двеста крачки. Към полунощ Танус даваше заповед да спрем и да издигнем лагера си. Спяхме по два-три часа и отново скачахме на крак, за да изпреварим жегата. По обяд, когато от горещината скалите около нас започваха да трептят в нескончаеми миражи, а хоризонтът плуваше пред замрежените ни погледи, се спирахме отново и изчаквахме слънцето да се скрие.
