Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време) - Вазов Иван Минчев (читать полностью книгу без регистрации .txt) 📗

— Това училище или ще процъфти още повече, или ще пропадне съвсем.

— Лъжеш, магарски сине! — изрева баща му бесен, като изглеждаше стените. — Доде съм аз жив, няма да падне! Ката година харчим по две хиляди гроша за поправка!

Хаджи Цолю Пискунът, черковният епитроп, голям чревоугодник, който весден зяпаше пред касапницата. Той крадеше черковни пари и приличаше на возилница, за което поп Ставри справедливо казваше, че не вярва да може Хаджи Цолю да мине през тесните райски врата.

Варлаам стоеше в средата по калцуни и без пояс: той беше вдигнат ненадейно от послеобедния сън.

Селямсъзът стоеше зад него, близо до входа.

Зад них голям куп зрители: заптиета и народ.

Беят с тържествен вид положи кехлибареватацигарка на ореховото лъскаво ковчеже, тури си очилата и разгърна една голяма написана хартия.

Гробно мълчание.

Той я подаде на седящия до него чорбаджия.

— Чорбаджи, чети!

Карагьозоолу, който дотогава стоеше на едно коляно, сложи и другого, направи покорно темане и скръсти ръце на гърди.

— Опростете, бей ефендим, не възприемам.

Беят подаде хартията на втория чорбаджия.

Но дядо Матея сгърна по-хубаво предницата на кожуха си, погледна смирено надолу и изрече:

— Опростете, бей ефендим, моите очи да не видят такова нещо, не възприемам.

— Гердан чорбаджи! — обърна се беят към мършавия и с умен поглед чорбаджия. — Виж, що има тук!

Гердан чорбаджи коленичи всепокорно, стори темане и каза:

— Бей ефендим, такива работи изгарят ръцете на человека, не възприемам — и пак се поклони.

Беят покани Бейзадето, но той се извини, че е забравил у дома очилата, с които чете.

— Кой ще ми прочете тогава тая мръсота? — извика беят, а като съгледа Фратя чорбаджи насреща си, който си гуждаше очилата, прибави: — Заповядай, чорбаджи!

Фратю чорбаджи свали очилата си, гуди ги в кутийката и с обикновения поклон отговори:

— Бей ефендим, имам две малки деца; ако ме питат: „Що ги остави слепи?“ — Ще кажа: да не могат никога да прочетат такава измама. Не възприемам!

— Вземи ти — продума беят, като съзря Павлакя чорбаджи че се крие зад рамото на Цачко чорбаджи. Но и Павлаки отказа.

Беят се намуси гневно.

Карагьозоолу взема пак почтително положение и продължи:

— Да го чете, бей ефендим, комуто е трябвало.

Беят впи очи във Варлаама.

Но Варлаам стоеше като вкаменен и гледаше в носа на бея.

Цачко чорбаджи пошушна нещо на Павлакя, Павлаки пошушна на Фратя чорбаджи, който климна с глава одобрително и се обърна към бея:

— Бей ефендим, не бива ли да повикаме даскала? Това е даскалска работа.

— Даскал Гатя! Даскал Гатя! — извикаха едногласно.

Карагьозоолу взе съгласието на бея и заповяда:

— Хасан ага! Иди доведи тука даскал Гатя! Беят сгъна добре прокламацията, сложи въз нея табакерата си и се обърна с учуден поглед към Варлаама.

— Как те викат, чорбаджи?

— Фарлам.

— Копринарката — забележи Карагьозоолу.

— Тарилйомът! Цялото име кажи — изръмжа Селямсъзът.

— Отде си намерил тая книга, чадо?

Варлаам мълчеше.

Карагьозоолу направи темане и пошушна:

— Има ли воля?

Беят клюмна с глава.

— Бей ефендим, негова милост слабо разправя турските… Позволяваш ли на слугата си да поиска няколко отговори?

Беят изгледа свирепо Варлаама.

— Не знае турски? Та тоя керета е от Влашко?…

— Не, бей ефендим, в царството е живял.

— В царството? — попита беят в изумление, после прибави спокойно: — То се знае, гони царя, гони и езика му. Пезевенк!

— Евет — пошушна Цачко чорбаджи, като несъзнателно си гуждаше очилата.

Карагьозоолу изпъхтя, наведе глава, помисли и с тържествен тон начна:

— Варлааме, беят пита: от кой комита имаш тая прокламация?

Варлаам се посъвзе от уплашването, като видя, че го пита българин, поизтегли си гащите с вапцаните ръце и отговори смутено:

— Чорбаджи, какво да кажа? Стари хора казват: змия да ти влезе в пазухата, зло да не ти влезе в къщата… Е, какво ще кажеш сега? Ако дойде някой си, ама кой? Някойси, един някой си, не го знам кой е, и без друго поиска и пожелае, без да ти поиска и решението, ти отде да му познаваш какво му има на стомаха? То се разумява от само себе си, според желанието на челяка. Но има човеци и човеци: един лош, други — добър; но пословицата го рекла: доброто с нейде-нейде, а злото е във всяка къща. Тъй е и Фарламовата работа.

И Варлаам си отри с ръкава потта от челото.

Беят погледна въпросително Карагьозоолу.

Карагьозоолу погледна с недоумение, па попита пак:

— Ние те питаме друго: от кого си приел тая прокламация?

— Казвай по-отворено, Варлааме — забележи Мичо Бейзадето.

Варлаам ги изгледа всички безстрастно и начна:

— Кой ми я даде? Добре че питаш! Кой ми я прати дар, не ми се обади. Кой е… Дявола го попитали: — Как ти е името? — Дявол — рекъл. — Как те викат? — Дявол, рекъл. — Как са те кръстили? — Дявол пак. — Ама кой те е кръстил? — Сатаната!

Дядо Матея се намръщи, осекна се гръмливо и каза строго:

— Тебе, господине, за друго те питат: не знайш ли кой ти даде тая книга? Разбери!

— Отде да го знам? Когато някой ти хвърли в градината от пътя една проста папурвина или магия например, та па те попитат: как му е името? Какво отговаряш? — Не знам.

— Знайш, знайш много хубаво ти! — избъбра Селямсъзът.

Беят погледна Карагьозоолу. Карагьозоолу повдигна рамената.

— Искаш да кажеш-пое пак Карагьозоолу — че ти са хвърлили книгата в двора или са ти я пъхнали в джоба, без да усетиш?

— Това, това, хвърлили я в двора… Кой? Не знам. Кога?… Днес по пладне.

Карагьозоолу обясни на бея положителния отговор на Варлаама.

— Знайш, знайш, много хубаво знайш — изръмжа зверски Селямсъзът.

— Селямсъз, ти не отговаряй! — забележи му Карагьозоолу строго.

— Ти мълчи, кога те питат, тогава кажи — прибави Митето.

Карагьозоолу пак се обърна към виновника.

— Добре, като я намери в двора си, чете ли я? Разбра ли какво казва?

— Сиреч, разгърна ли я? — допълни дядо Матея.

— Питайте кюпа ми какво разбира Фарлам и той ще ви каже.

— Как не разбра? Ти ли не разбра? Предателю! Нали я залепи на лицето на вратнята си? — изрева Селязмсъзът, когото хвана нетърпение, задето не бързаха да обесят Тарилйома на лозата.

— Мълчи, Селямсъз! — изкрещя Текерлекът свирепо.

Карагьозоолу продължи изпитването:

— Хубаво, не си разбрал. Хай да кажем, че не си разбрал, но като не си я разбрал, защо я залепи на портата твоя?

Варлаам ги изгледа учудено и каза:

— И на това вопрощении Фарлам ще отговори.

После, като се обърна към Селямсъза и го изгледа презрително, прибави:

— Отде да зная, че е прокламация. Аз познах там образа, та по причина на образа я залепих. Грях ако има, кажете и докажете.

— Образът на Тотя — пошушна Фратю чорбаджи на Павлакя.

— Евет, на Тотя войвода — притури Павлаки.

Карагьозоолу пое, като си гърчеше дясната буза и си чешеше лявата:

— Ти познаваш ли чий е образът?

Варлаам погледна Карагьозоолу учудено, после Селямсъза и отговори:

— Попитали калугерина: познава ли лицето на дявола? Познавам го, зер!

— Тоя момък съвсем обърка конците — пошушна Фратю чорбаджи.

— Спукана му е работата — отговори Павлаки.

Карагьозоолу се наведе към бея и му пошушна на ухото.

— Завала гяур-каза беят и се усмихна иронически и съжалително към Варлаама.

Чорбаджиите, като видяха това усмихване, счетоха за своя длъжност и те да се усмихнат.

— Варлааме, ти казваш, че познаваш образа, добре ли разумяхме? — попита Карагьзоолу, като не искаше да вярва в тая нечута наивност.

Варлаам пак потърси с поглед Селямсъза.

— Защо гледаш мене? Там отговаряй! — изгрухтя той.

— Селямсъзе мирен! Варлааме, отколе ли го познаваш?

— От дете, убил го Господ!

— От дете ли?

— То се знае. В хилядо циганина слепешком ще го напипам тоя капасъзин!