Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време) - Вазов Иван Минчев (читать полностью книгу без регистрации .txt) 📗
При думата „капасъзин“ всички си прехапаха устните.
— Опропасти се горкият, язък за булката му — продума Фратю чорбаджи.
Павлаки клюмна утвърдително глава.
Карагьозоолу има доста време съвещание с бея.
— Пренощувал ли е у вас някога?
— Той ли? — попита Варлаам, като хвърли кръвожаден поглед на Селямсъза.
— Кой те пита за Селямсъзина? — извика дядо Матея.
— Тарилйом! Чакай сега да му кажа, е — извика. Селямсъзът и се спусна въз него, но заптиетата го оттеглиха.
Тогава Фратю чорбаджи взе думата:
— Какви са тия работи, Варлааме? Ти се смути: едно те питам, друго отговаряш!
— Сe мене гледа с котешките си очи — обади се Селямсъзът.
— Сега слушай хубаво какво те питаме — подкачи Цачко чорбаджи, — та което чуеш, на него да отговаряш. Събери си ума, тук сме хора, не сме говеда? Питаме те: като познаваш оногова… образа… санким…
Цачко чорбаджи се забърка и млъкна, защото не щя да произнесе името на Тотя войвода.
— Та как да не го познавам? — извика с отчаян глас Варлаам. — Познавате го всички! И ти, и аз! Всеки познава тоя смертоубиец — и той посочи Селямсъза.
Селямсъзът избухна и изпсува страшно Варлаама, развика се побеснял и каза колко гроша данък плаща на царщината и колко гърла храни, и в заключение предложи да се обеси тозчас Тариойомът, като каза, че купува въжето.
В това време Карагьозоолу тихо разправяше усмихнато на бея, че Селямсъзът се е разсърдил, защото Варлаам го оприличил на Тотя войвода, дето е изписан на прокламацията. Беят се ухили, взе прокламацията, за да прегледа внимателно пак образа на страшния хъш.
XXIV. Сцена, в която последната роля играе мексиканецът
Навалицата се разстъпи и отвори път на учител Гатя.
— Чети даскале, тая книга! — каза беят със сардоническа усмивка и му подаде прокламацията.
Възцари се общо мълчание. Лицето на учителя, неприятно похлупено от дълбокия фес на X. Смиона, от бледо стана бяло. Додето идеше насам, той има време да съобрази, че е невъзможно за словото да го вика беят. Хрумна му, че друго по-опасно откритие трябва да е станало. Боязънта му се увеличи, като чу знаменателните думи на бея и видя подидаскал Мироновски, когото доведоха уплашен. Той пое хартията, която трепереше в ръцете му.
Дълго той се взира в нея, като че не вярваше това, което виждаха очите му. Най-после лицето му придоби по-спокоен вид и даже една усмивка заигра по бледите му още устни.
Всички го гледаха с разтупани сърца.
Беят беше изпулил страшно очи.
Учител Гатю вдигна очи и изгледа присъствуващите. Ненадейно погледът му падна на Селямсъза и той се засмя.
— На, и тоя ме гледа, гаче ще ме лапне! — измърмора Селямсъзът отчаяно.
Всички се взряха в Селямсъза и се изсмяха, очевидно без причина. Той взе да се озърта учудено да не би да се смеят другиму и смехът се усили.
Смаяният бей захвана и той да се смее. Вдигна се общ хохот, в който най-много личеше черковният глас на Варлаама.
— Е кажи, даскале, какво пише и кой образ е там — попита Карагьзоолу, когато смехът утихна.
— Образът на бай Ивана Селямсъза — отговори учителят, като се усмихна към Селямсъза.
— Хе, Фарлам кому казваше? — извика възхитен Копринарката.
Селямсъзът се разрева побеснял, като обсипа Варлаама с обвинения в бунтовничество, и че искал да му опропасти къщата, затова го написал в „прокламацията“.
— Каква прокламация? Това е сатира! — каза учуден учителят:
Тази дума беше общопозната тогава, защото често се пръскаха паскливи, които наричаха „сатири“. Но Селямсъзът избухна като буря и целият конак заехтя от вика му. Той настояваше да обесят Варлаама. В това време всички бяха настанали и заобиколили бея, та надничаха над сатирата, дето измежду текста беше изписана карикатура на подобие на Селямсъза, качен на гъска, с едър надпис: „Селямсъз настоятел училищни, за многая лета!“
— Бей ефендим — развика се пак Селямсъзът, — аз правда искам тук!… Тоя Тарилйом ми почерни честта — да ме качи на гъска; аз храня деветнайсет гърла и съм изморил досега осем аждерхана, и не на гъска, а на магаре не възприемам да се кача!… На, виж го как се смее! Е каква е тая работа! Тука за смях ли са го довели или за въже?
Карагьозоолу му махна с ръка да млъкне.
— Виж, Селямсъз, Варлаам не е писувал това.
— Как не е? Кой не е? Той ли не е?
— Виж, тука, на другата страна пък и него са написали, че езди на бухалка… На, чуй какво му пишат и нему: „Тарилйомът, настоятел училищен, Бог да го прости!“
— Как? Има ли това? — изкрещя засмян до уши Селямсъзът и надникна над сатирата. — Ах, Тарилйом, Тарилйом! Виж му муцуната — прилича на умряла коза.
Варлаам се позна в сатирата, изгледа зверски Селямсъза и се изгуби из навалицата.
Между това Селямсъзът пълнеше цял двор с гърлестите си смехове и се здрависваше с всекиго от първенците. Но беят, комуто тая комедия досади най-после, спогони го с мексиканеца. Селямсъзът тогава видя, че процесът се е свършил, и побърза да се намери извън конашката порта.
Но едвам беше преминал до кръчмата на Мирката и поздравил само осем души, застигна го заптие и му обяви, че по заповед на бея тази нощ ще лежи в затвор.
От Варлаама поискаха само поръчителство, че ще бъде верен на царството.
Сатирата беше написана от бакалския слуга на Иванча Йотата. От Иванча бяха само фигурите и диктовката. По една случайност, образът на Селямсъза там имаше огромна прилика с образа на Тотя войвода, както го изобразяваха проникналите и тука бунтовнишки картини.
Епилог
На заранта Джаковото кафене беше препълнено с обикновените си посетители, които шумно се разговаряха върху вчерашните извънредни събития, които развълнуваха целия град. Иванчо Йотата, успокоен вече, като сърбаше победоносно кафето си, разказваше им бягството си с Хаджи Смиона, но замълчаваше някои подробности, като корабокрушението и уплашването от Мунча. Хаджи Смион отсреща клюмаше и потвърдяваше думите на Иванча. Само по въпроса за змията дойдоха в малко разногласие: Иванчо уверяваше, че тя била дълга лакат и 2 и половина рупа. Хаджи Смион пак поддържаше, че тя била колкото маркуча на дядовото Нисторово наргеле. Но те се сбутаха сериозно, когато дойде въпросът: кому принадлежи славата за победата, която Хаджи Смион приписваше на себе си.
— Да я цапнеш с камък и баба знай! Ами да я хванеш с ръка като мене, де смейш? — каза той на Иванча. А като се извърна към Ивана Капзамалина, пошепна му тихо: — Йотата скри, дето се окъпа в реката като мишка. Ама аз ще ти разкажа после… той бил много страшлив.
После, като се наведе и поброи броеницата си, каза на себе си, като че му дойде нещо на ума:
— Хай, дявол да те вземе, Мунчо!
— Ами ти що бяга? — Попита го Иван Капзамалинът сопнато.
Хаджи Смион се посмути, но отговори:
— Аз, да не беше фесът, кой щеше да ти бяга? Па аз не бягах, аз, само тъй е, отидох в планината, аз съм американец, ти знаеш. Ама Йотата много страшлив, да те пази Господ…
И той хвърли пак съжалителен поглед към Иванча.
В това време между кафеджият и неколцина други ставаше дума за сатирите; те се чудеха кой ще е бил съченителят им, когото дядо Нистор изруга безжалостно.
— Свинщина! — избъбра строго поп Ставри.
— Магария българска! — избърбука главата на Хаджи Христя Молдавът, която кафеджият сапунисваше.
Но Иванчо Иотата не чу тия обидни думи за произведението си, както не забележи и предателските нашепвания на Хаджи Смиона: той се беше дълбоко замислил върху вчерашните приключения, които тъкмеше да опише подробно в отделна история, на която търсеше вече названието.
Чорбаджи Николаки, мълчалив дотогава, смучеше чибука си в отсрещния кът и поглеждаше сериозно присъствуващите. Изведнъж той изтърси лулата си и се обърна към Мича Бейзадето:
— Аз теб нали ти казвах вчера, Мичо, ако чакаме от такива Варлаамовци, тежко ни и горко! Ще станем за поругателство.
