Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (онлайн книги бесплатно полные .TXT) 📗
— Какво виждаш? — попита фараонът.
В същия миг видението изчезна напълно, а аз се оказах отново на пода в неговата спалня. Едва си поемах дъх, сякаш бях тичал. Очите ми се затваряха от солената пот, избила по цялото ми тяло. Бях обхванат от огнена треска, гадеше ми се, а в корема си усещах тежка болка, за която можех да съм сигурен, че няма да ме остави поне няколко дни.
Фараонът не откъсваше поглед от мен и едва сега си дадох сметка какъв ужасен вид имам.
— Какво видя? — прошепна той. — Ще оцелее ли родът ми?
Разбира се, не можех да му кажа истината. Набързо съчиних нещо, което да му хареса.
— Видях гъста гора от големи дървета, която стигаше до самия хоризонт. Дърветата бяха безбройни и на върха на всяко стоеше корона — червено-бялата корона на двете царства.
Фараонът въздъхна с облекчение и закри очите си с ръце. И двамата се умълчахме — той, за да се съвземе след всичко, което беше чул тази нощ, а аз — от съчувствие към него.
Най-накрая наруших тишината, колкото да завърша лъжата си:
— Гората, която видях, това са твоите наследници. Всеки един от потомците ти ще носи короната на Египет.
Той откри очите си и ми е трудно да опиша благодарността и радостта, които прочетох в тях.
— Благодаря ти, Таита. Виждам, че пророкуването те е изтощило съвсем. Можеш да вървиш да си починеш. Утре целият двор ще отплава за двореца ми в Елефантина. За да бъде приятно пътуването на господарката ти, съм й отделил специален кораб. Да я пазиш като зеницата на очите си, защото в нея се съхраняват семената на моето безсмъртие.
Толкова бях изнемощял, че ми трябваше да се хвана за рамката на леглото, преди да се изправя. Дотътрих се до вратата и за миг се подпрях на нея. Колкото и да бях уморен, не можех да пренебрегна задълженията си към господарката.
— Да не забравим за брачния чаршаф — напомних на фараона. — Утре народът ще иска да го види. Отнася се до репутацията на двама ви с господарката ми.
— Какво предлагаш, Таита? — Той вече разчиташе на мен за всичко. Казах му какво трябва да се направи, а той само кимна в съгласие. — Погрижи се за това!
Внимателно сгънах и прибрах със себе си чаршафа от царското легло. Беше от най-тънък лен, бял като летните облаци, избродиран с коприна, каквато керваните донасяха понякога от изток. Излязох от покоите му и по тихите и мрачни коридори се насочих към спалнята на господарката.
Тя беше в същото положение, в което я бях оставил. Знаех, че от дозата червен шепен, която й бях сипал, ще спи през целия ден. Най-вероятно щеше да се събуди едва привечер. Седнах на леглото до нея. Сякаш гадателните плочки ми бяха извадили душата. Виденията, които ми се бяха показали, все още ме смущаваха. Сигурен бях, че детето е от господарката ми, но тогава как да си обясня останалото? Най-накрая реших да оставя умуването за по-късно и да се заема с належащата работа.
Клекнах до леглото на Лострис и разпънах бродирания чаршаф върху пода. Камата ми беше толкова остра, че човек би могъл да я използва вместо бръснач. От вътрешната страна на китката си напипах една от вените си, прободох я и оставих кръвта да покапе върху чаршафа. Когато реших, че червеното петно е достатъчно голямо, спрях кръвотечението и превързах ръката си. Сега оставаше само да навия изцапания чаршаф и всичко беше готово.
Робинята, която бях оставил да се грижи за господарката ми, все още чакаше пред вратата. Наредих й да бди над съня на Лострис и излязох на двора, за да се покатеря на външната стена на женските покои.
Едва се зазоряваше, но под стените на двореца вече се бяха насъбрали на групи любопитни старици и разни безделници. Щом се появих между бойниците, всички погледи се насочиха към мен.
Демонстративно разтърсих чаршафа в ръцете си, преди да го провеся върху каменната стена. Кървавото петно в средата му приличаше на червено цвете и при вида му всички в хор започнаха да обсъждат непорочността на господарката ми и способностите на младоженеца.
Сред тълпата забелязах една висока фигура. Човекът беше увил главата си с вълнен шал. Едва когато отметна шала назад и разкри лицето и червеникавозлатистите си къдрици, успях да го разпозная.
— Танус! — извиках му. — Трябва да говоря с теб.
Той погледна нагоре към мен. В очите му се четеше такава болка, че не можах да издържа и отвърнах поглед. Петното върху чаршафа разбиваше целия му живот. Аз също съм изпитвал непоносимата болка по изгубена любов и дори след толкова години спомените за нея не ме напускат. Но раната на Танус беше прясна и все още кървеше, а болката, която го мъчеше, не можеше да се сравни с никоя друга. За да я преживее, той имаше нужда от помощта ми.
— Танус! Чакай ме.
Той отново покри лицето си с шала и се обърна на другата страна. Заклати се като пиян и се отдалечи от двореца.
— Танус! — виках подире му. — Върни се! Трябва да говоря с теб.
Но той не се обърна, а само ускори крачка.
Бързо се спуснах по стълбата, но докато изляза през главната порта, приятелят ми вече беше изчезнал сред криволичещите улички на вътрешния град.
Цяла сутрин търсих Танус. Квартирата му беше празна и никой от войниците не го беше виждал през деня.
Най-накрая трябваше да се откажа от издирването и да се отправя към стаята си в двореца. Царската флотилия вече се готвеше да отплава на юг. Ако двамата с господарката ми щяхме да заминаваме, то най-добре отсега да се заемех с багажа си. С известни усилия успях да се освободя от убийствените настроения, които обикновено ме обхващаха след разговорите ми с бъдещето — а сега бяха подсилени и от непредвидената ми среща с Танус, и се захванах със събирането на вещите си. За миг забравих за всичко останало и започнах да разтурям единствения дом, който някога съм имал.
Животните ми, изглежда, усещаха, че предстои да се случи нещо ново и различно. Всяко от тях по своя си начин се опитваше да ми привлече вниманието. Дивите птици, които имаха навика да ме навестяват, също бяха обзети от вълнение и не преставаха да пърхат над главата ми и да подскачат по плочките на терасата. В ъглите край леглото пък любимите ми соколи широко се протягаха и ми крещяха в лицето. Кучетата, котките и домашната ми газела не ме оставяха на мира и през цялото време ми се навираха в краката, явно за да ми попречат да свърша каквото и да било.
Вече се чудех как да се оправя с целия този зверилник, когато забелязах гърнето с козе мляко край леглото си. Робите в двореца знаеха колко го обичам и винаги се намираше кой да напълни гърнето ми. Животните ми също обожаваха гъстата бяла течност и за да ги изкарам вън от стаята, извадих гърнето на терасата и напълних една по една глинените им купички. Всички се нахвърлиха върху млякото и в боричканията си за известно време ме забравиха. Аз се възползвах от това и като спуснах завесата към терасата, се заех на спокойствие с работата си.
Любопитно как дори един роб като мен би могъл да натрупа толкова много вещи. Още не бях прибрал и половината от багажа, а готовите кутии и вързопи вече стигаха почти до тавана. Едва се държах на краката си от преумора, а и главата ми още се маеше от тревите, но това не ми попречи да забележа странното мълчание, настъпило изведнъж около мен. Спрях се насред работата си и тревожно се ослушах. Тишината се нарушаваше единствено от бронзовите звънчета върху веригата на соколицата ми, която през цялото време не преставаше да ме наблюдава от ъгъла с хищническия си поглед. Мъжкият, по-малък, но и доста по-красив от нея, беше заспал на пръчката си в другия край на стаята и кожената качулка, която му бях сложил, го скриваше. От останалите животни не се обаждаше никое. Нито котките мяучеха и съскаха по кучетата, нито дивите птички пееха, нито кучетата ми ръмжаха или се боричкаха помежду си.
Отидох до входа на стаята си и вдигнах завесата. За миг слънцето ме заслепи, но щом очите ми привикнаха със светлината, не можах да се сдържа и извиках от ужас. Всички животни до едно бяха изпоналягали по терасата и градината.
