Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (онлайн книги бесплатно полные .TXT) 📗
Никое не помръдваше. Изхвръкнах бързо навън, започнах да викам любимците си по име, да ги вдигам от земята и да ги притискам до себе си, но у никое не открих и искрица живот. Обиколих навсякъде, но напразно. Дори и малките птички, които едва усещах в ръката си, дори и те бяха мъртви.
Имах чувството, че сърцето ми, което беше изпитало толкова мъка в последните дни, няма да издържи повече и ще се пръсне. Отпуснах се върху плочките на терасата и сред всичките си умрели приятели заплаках като дете.
Трябваше ми доста време, за да се поуспокоя и да се замисля по-трезво над случилото се. Станах и отидох при една от глинените купички. Животните ми я бяха облизали, но все пак се опитах да надуша каква е била отровата — естествено предназначена за мен. Силната миризма на млякото обаче поглъщаше всички останали; единственото, което знаех, бе, че отровата е действала бързо и смъртоносно.
Чудех се кой ли е поставил гърнето до леглото ми. Ала в крайна сметка имаше ли значение чия точно е била ръката, сипала отровата в млякото, след като знаех по чие нареждане е действала. „Сбогом, скъпи. Считай се за мъртъв“ — това бяха прощалните думи на господаря Интеф и той не беше чакал дълго, за да изпълни заканата си.
За миг бях обхванат от пълно умопомрачение, което се засилваше от преумората и тягостното ми настроение от сутринта. Никога преди не ми се е случвало да изпадам в подобна ярост — целият се тресях, бях извадил камата си от колана и преди още да осъзная какво върша, хукнах по стълбите с нож в ръка. Знаех, че по това време на деня господарят Интеф ще е във водната градина. Всъщност той вече не ми бе господар. Спомних си всички издевателства и унижения, на които ме бе подложил. Сега обаче аз щях да го убия, щях да разкъсам на парчета жестокото му, бездушно сърце.
Едва когато наближих вратите на градината, си възвърнах разсъдъка. Само на входа стояха половин дузина пазачи, а колко ли още имаше вътре. Те не биха позволили да стигна до великия владетел. Затова се спрях и хукнах в обратната посока. Прибрах ножа в кожената му кания и се опитах да се успокоя. Когато се върнах на терасата, вече си бях възвърнал обичайната походка и просто трябваше да се погрижа за умрелите си приятели.
По едно време ми беше хрумнало да засадя градинката си със смоковници и дори бях изкопал дупките за тях. Но след като напусках Карнак, използвах готовите дупки да погреба в тях любимците си. Засипах и последния гроб, но яростта ми не намаляваше. Мисълта да отмъстя на мъчителя си не ме напускаше нито за миг.
Бях си оставил малко от козето мляко в гърнето и сега то ме чакаше до леглото. Взех глинения съд в ръце и започнах да размишлявам как да проникна с него в кухнята на великия владетел. Щеше да бъде много удобно да използвам собственото му оръжие срещу него. Но, уви, знаех твърде добре, че това е невъзможно. Аз самият го бях посъветвал как да се предпазва от отравяне. Трябваше да обмисля внимателно плана за отмъщение. Още повече, че сега навярно господарят ми щеше да е нащрек. За да успея да го убия, беше нужно търпение и време, но поне можех да се позабавлявам с един от неговите любимци като предплата за онова, което имах да си връщам.
И така, прегърнал смъртоносното гърне, аз се промъкнах до един от страничните входове на мъжкото отделение и излязох на улицата. Бързо открих тъкмо този, който ми трябваше — козар, обграден от стадо кози. Пред мен той издои едно от животните си и напълни гърнето ми догоре. Можех да съм сигурен, че който и да е моят злополучен отровител, той е сложил в млякото достатъчно отрова да измори половината Карнак. Така че и малкото останало на дъното щеше да ми свърши работа.
Пред стаята на Расфер пазеше не друг, а един от личните телохранители на великия владетел. Щом се грижат толкова за безопасността му, явно началникът на стражата все още е нужен на господаря Интеф и той никак не би се зарадвал, ако го лишат от предания му служител.
Пазачът ме позна и лесно ме пусна в стаята на болния. Вътре вонеше ужасно. Расфер лежеше на мръсната постеля. Все пак явно си бях свършил добре работата като лекар, защото, щом влязох, той отвори очи и ме наруга. Което доказваше, че вече е сигурен в оздравяването си.
— Къде се губиш, бе, скопец такъв? — изръмжа насреща ми Расфер, с което като че ли искаше да изличи и последните остатъци от милост и състрадание у мен. — Откакто ми бърка с онова чудо в черепа, не мога да си кажа името от болка. Какъв лекар си ми ти, щом…
И така нататък, и така нататък. Няма смисъл да повтарям всичките изрази, с които той си изказа мнението за лечителските ми способности. Свалих окървавената превръзка от главата му и внимателно огледах раната. Да си призная, в този миг бях воден единствено от научен интерес — щеше ми се да видя доколко успешно съм извършил трепанацията. Както винаги, и този път се бях представил блестящо. Жалко, че сам щях да пратя труда си на вятъра.
— Дай ми нещо против болката, евнухо! — опита се да ме сграбчи за туниката Расфер, но му се изплъзнах.
Престорих се, че се смилявам над страданията му, и изсипах от едно стъклено мускалче няколко кристалчета най-обикновена сол в купата до леглото му, след което ги залях обилно с млякото.
— Ако болката стане наистина непоносима, това ще те облекчи — рекох му и му оставих купата под ръка. Колкото и да му желаех злото, не посмях сам да му подам отровата.
Той се надигна на лакът и посегна към млякото. Преди обаче да докопа купата, аз я подритнах изпод ръката му с крак. Тогава си рекох, че го правя само за да го раздразня още, а може би и за да удължа собственото си удоволствие.
— Добри ми Таита, подай ми лекарството — захленчи той, а аз, слушайки плачливия гласец, се заизпълвах с най-приятни чувства. — Дай ми да пия. Ще полудея от болка.
— Първо нека поговорим малко, мили ми Расфер. Чу ли, че господарката Лострис ме измоли като подарък от господаря Интеф?
Колкото и зле да се чувстваше, той ми се ухили зловещо.
— Много си глупав, ако мислиш, че той ще те пусне току-така. Можеш да се считаш за мъртъв.
— А, така. Със същите думи ме изпрати и господарят Интеф. Ще скърбиш ли за мен, Расфер? Ще плачеш ли за мен, след като си отида? — попитах го аз, а той се захили насреща ми. Но след това отново стана сериозен и погледна към млякото.
— Може да ти звучи странно, но винаги съм бил привързан към теб по свой начин — изсумтя той. — А сега ми подай лекарството.
— Толкова ли беше привързан към мен и когато ме кастрира? — попитах го, а той ме изгледа смаян.
— Ама ти да не би още да ми имаш зъб за това? Та то беше преди години, а и много добре знаеш, че само изпълнявах заповедите на господаря Интеф. Моля те, Таита, бъди разумен! Подай ми лекарството.
— Но ти се смя, докато го правеше. Защо? Толкова ли ти беше весело?
Той понечи да вдигне рамене, но от болката само направи някаква ужасна гримаса.
— Аз съм си веселяк човек. Смея се на всичко. Хайде, стари приятелю, кажи, че ми прощаваш, и ми дай лекарството!
Най-сетне благоволих и избутах купата обратно с крак. Расфер посегна и я грабна с ръка. Движенията му бяха доста некоординирани и докато поднасяше течността към устата си, няколко капки паднаха на лицето му.
Така и не разбрах защо го направих, но в мига, в който устните му се допряха до ръба на купата, аз скочих и с един удар я избих от ръцете му. Тя падна на пода, без да се счупи — само се претърколи до ъгъла, оплисквайки стената с мляко.
Известно време двамата с Расфер само стояхме и се гледахме в очите. Изпитвах истински ужас от собствената си глупост и слабост. Ако някога се е раждал човек, който заслужава да бъде отровен, това беше тъкмо той. Но след това пред очите ми се появиха отново сгърчените тела на животните ми и разбрах защо не ми беше дало сърце да убия човека пред себе си. Само един истински престъпник би бил способен да извърши подобно деяние. А аз имам прекалено високо мнение за себе си, за да се принизявам до ролята на палач.
